Размисъл                   

Размисъл

                    На Никола Инджов

Ако няма какво да дадем на света,
защо сме родени?

Ний не щем нито славата, ни участта
 на огромните гении!
Просто би трябвало
 да имаме нежността
 на оная незнайна женица,
дето първа втъкала е прелестта
 на земята ни във шевица.
Просто би трябвало
 да имаме скъпия подарък,
озарил оня занаятчия превъзходен,
който първи е теглил
 върху явора шар
 и дървото е станало ария.

Ний не щем нито славата, ни участта
 на огромните гении!
 

Нас ни стига признателността
 на едно потомство.
Трябва единствено
 да носим една сръчна ръка
 като Кольо Фичето, дето
 да реди безмълвния камък по този начин,
че да трогва сърцето.

Трябва единствено
 да носим две могъщи крила,
като тия на занаятчия Манола,
с цел да идем
 отвъд скоростта на звука
 и над дързостта на сокола.

Нас ни стига признателността
 на едно потомство!

Нека единствено една дръзка фантазия
 въплътим във създание.
Нека станем
 лесът против злобен суховей!
Нека бъдем
 дъждът на пшениците гъсти!
Нека мъртвият болен да оживей
 изпод нашите пръсти!
Нека страшните атоми се укротят
 във ръцете ни
 като житни зрънца,
да поникнат и ни дадат
 милиарди слънца!

Нека единствено една дръзка фантазия
 въплътим във създание,
с цел да имаме право да легнем в пръстта,
дето спят толкоз гении.

Някъде в Европа

Този човек
бе заключена рана.
Зачеркната фигура.
Превита глава.
Ругаеше,
че го пъдят от вагон-ресторанта,
а страдаше в действителност
не от това.
Издаваше го дъхът
на непотребни цигари,
прекомерният мирис
на вермут и коняк.

Някъде във Европа сред две гари,
сред две граници, в някакъв трен...

Влакът се люшкаше -
не бърз, а гневен.
И двамата се поклащахме
като пияни.
Аз го попитах:
- Простете, отгде сте?...

А той потъна
в двете си длани.

И разбрах цената
на този заплашителен,
по-мъчителен
и токсичен от всичко момент -
да не можеш да плачеш
на езика си бащин,
а да плачеш
на някакъв непознат език.
Изведнъж
влакът
стана интернационален,
последната спирка бе Кицбюел
и аз -
един българин -
самичък и свободен
във съветска книга се бях зачел.
И единствено инцидентно
и просто инцидентно
тази сянка
до мене се очерта
и се мъчеше
да укрие бедната загадка,
неспасяема в своята голота.
О, тягостна загадка -
да нямаш най-милия
от всичките пътища -
пътят обратно,
който раздира
жестоките благи
и връща вечно
родния град!

И по какъв начин трепереха
нозете изменници!
И по какъв начин се кръстеха
ръцете неверници!
И по какъв начин се каеха
очите изгнаници!
Как единствено чакаха
за благосклонност знак!

Някъде във Европа, сред две граници,
сред две гари, в някакъв трен...

Разстреляни чувства 

Революцията се взема решение освен вън.
Революцията се взема решение и вътре в нас.

И сърцето ми става претъпкан площад
и с раздрани ризи стоят на площада
някогашни усеща, които ме дърпат обратно
даже единствено с това,
че чакат площада.

Аз ги помня от дните на тяхната власт.
Те посичаха всичко със жестове къси,
арестуваха мисли, заточаваха пристрастеност,
подозираха
в себе си дори врага си.

Няма благосклонност за вас!
Вие бяхте лъжци,
изменили на своята клетва бойци,
вие служехте сляпо на жестоки светци
работа с дребни глави
и огромни пестници.

Революцията няма това да елементарни,
безогледният глас като изстрел е къс.
Тя минава през вас със грамадни пети,
ще ви стъпче напълно,
с цел да иде нататък.

И площадът кънти и в последния час
отдолу под честите удари
на сърцето алено
вие падате мъртви
и ухилвам се аз -
чисто,
почтено,
освободено.

Горест

Все повече влакове лежат посред ни,
от ден на ден гари с перони безлюдни,
от ден на ден пощи, гишета със марки,
от ден на ден листи и повече пликове.

С химикалки се търсим.
В слушалки се викаме.

Все повече движимости, и все услужливи,
и всичките - непознати,
и всички - неживи...

Нали населихме света посред ни
единствено със думи,
единствено със думи?
Къде са ни думите?
Иззети?
Отнети?
Какви са тези пространства с предмети?
Това ли са урните, в тях ли събират
прахта на очаквания, които умират?

Все повече влакове лежат посред ни...
А в миналото всичко бе цялостно със думи.

* * *

Ще умра на път, летейки
     в бели, гибелни мъгли -
         без упойки, без жалейки,
            без остатъци, без следи…
Само пистата ще знае
       накъде съм изхвърчал
           и трагично ще сияе
                  като елементарен мемориал.
Ако искаш да ме търсиш,
         към летището ела -
             между великански кръстове
                 с алуминиеви крила.
Спри пред листа с написания -
       там със шрифт наедрял
          в числа и във дистанции
                е разказано за мен...